Всяко малко населено място си има своите емблематични фигури. Сред тях бихме могли да изброим кмета, местния лекар, свещенослужител, полицай, учител, бакалията, занаятчия …като някъде между тях, но не и на последно по важност и значение роля, е заемал и все още заема местния готвач и именно точно за него ще говорим тук.
Разбира се през годините тази роля е била поверявана на все кадърни и по–кадърни хора …още повече, че в техни ръце, опит и професионализъм е била прехвърлена цялата отговорност да посрещнат с вкусна храна и изпратят доволни не малко на брой гости.
Опознай Могилица с Ана Борова
Родена в гр. Неделино през 1961г., израства и завършва гимназия в родния си град. Казва, че в този период изобщо не е готвила. Като най–малката в семейство с три деца , никой не е разчитал на нея да ги храни, но след като на двадесет и една години се омъжва, вече в Смолян, се налага и покрай съпруга си готвач полага основа на готварските си умения. По–късно, през 1991 г. се установяват в Могилица – родно село на съпруга ѝ и десет години стопанисват местния ресторант.
Какво е кешкек?
Има храни, които се приготвят само на определени места, едно от тях е традиционното ястие кешкек. Основните му съставки – месо и пшеница, които се варят, а после се стриват до гъста, хомогенна смес, често се приема с недоверие именно заради непознаване на съставките и техниката по приготвянето му.
Свикнала с неделинската кухня представена най–вече от пилаф (ориз с месо) и родопски клин, шеф Борова споделя, че вкуса на кешкека отначало ѝ бил чужд. Но с течение на времето не само свиква с него, а и започва да се учи да го приготвя.
Не е достатъчно да наблюдаваш, казва Ани, трябва и да помагаш. Така започва и нейното готварско приключение като помощник на жена от Черешките. Но истинската самостоятелна изява се случва, след като на свикано вече могилско гости, главния готвач се разболял и се е наложило някой да го замести и жребия попада на нея. Така от чирак, през калфа, та чак до мастър шеф Ана Борова.
На свой ред, след години практика, практика и практика, Ани споделя, че занаятът ѝ има приемственост и споменава някои местни имена като Фичо, Славчо Керимски, Сенко Бомбалов, към седем – осем човека се събират. На въпроса има ли нужда от талант, някаква дарба, за да станеш добър готвач, отговаря, че тя талант е нямала, но вродената ѝ упоритост да се учи, да знае, да може, я накарало да превземе и този не лек занаят. Защото както самата тя споделя:
“Много е трудно. Много тънкости има. Трябва да имаш силни нерви да дочакаш да се сготви яденето, което отнема близо 6-7 часа, без да се брои подготовката, която също е много важна .“ Тук е нужно да добавим, че залагането на казаните за приготвянето на кешкек става надвечер, а същинското готвене започва 2-3 часа след полунощ, като нерядко се случва да е на открито, под някакъв навес на тъмно и студено.
Трудности?
Най–много хора към днешна дата, за които Ани е приготвяла храна, е на местните ежегодни курбани – горе–долу към 1300 гости, което ще рече, че тя се нагърбва с отговорност за 12 казана кешкек и 2-3 казана супа, разбира се, тук на помощ идват вече споменатите помощници.“ Толкова много хора е хубаво, весело, но очите ти трябва да бъдат на четири. Само едно невнимание – да бръкнеш със студена лъжица или добавиш студена вода, развалят цялата храна в казана.
Разбира се, без гафове не може, но чак такива, които да провалят някое мероприятие, е нямало“, продължаваме разговора с Ани, която си спомня за няколко екстремни случаи с проблемни казани, които точно по време на готвенето са протичали, защото са били пробити и се е налагало на момента да ги залепят.
“За мен е по–лесно да сготвя за 1300 човека, отколкото за трима или трийсет. Готвенето е математика. Ти трябва да знаеш в дадено ястие какво и колко да сложиш. По принцип се дава количество продукти за десет порции. Така е навсякъде и от там нататък трябва да преизчислиш за 1000, за 1300 от кое колко да сложиш.“
Рецепта: Ашлия
Ашлията е десерт с ориз и за декорация се използват сушени плодове.
Съставки: 1 чаша ориз , 5 чаши вода , 3 чаши захар, сини сливи, стафиди
*Най-хубава става ашлията със сок от предварително сварени, сушени ябълки(люто), тогава вместо 5 чаши вода, използваме 3 чаши вода и 2 чаши люто.
Начин на приготвяне
С една и съща мерителна чаша по избор , в съотношение 1 чаша ориз , 5 чаши вода , 3 чаши захар . Слагаш в тенджера водата да заври, после слагаме измития предварително ориз, след като се свари ориза, но без да се разкапва прибаваме двете чаши „люто“ (сиропа от ябълките) и захарта, разбъркваме и оставяме да поври 10-15 минути. След това махаме от огъня и оставяме да се охлади, като от време на време надигмае с дървена лъжица за да се сгъсти, чак тогава разливаме в порционни купи. Когато напълно изтине го аранжираме, може да използвате също канела.
Мит ли е родопското гостоприемство, какъв е живота на израстналите в Родопите?
“Родопското гостоприемство го е имало, има го сега и ще го има пак в бъдеще. Това е гостоприемство от сърце и душа. Обикалям, виждам и знам.“
„Човек може да го познаеш чрез сърце , душа и чиния .„
Какво сърце има, каква душа носи и каква чиния предлага. Как посреща, красива ли му е чинията, какво има в нея …“. И също: “Да се храниш семпло е удоволствие. Не да се претоварваш. Преди всичко човек трябва да яде, за да живее, а не да живее, за да яде.“
И така, закърмена с труд още от детството по тютюневите ниви на Неделино, Ани споделя, че не разчита само на готвенето като средство за препитание, дори то по–скоро е за удоволствие, защото не е за постоянно. Освен това семейството ѝ се занимават със земеделие – сеят към 20 декара картофи и търговия – държат павилион за плодове и зеленчуци в центъра на село Могилица.
“Много трудности са минали в живота, но сме оцелели и съм благодарна на това, което сме . Всичко сме постигнали с много труд, честен труд.“. Когато е твърде притеснена, натоварена, нервна, шеф Борова заедно с кучетата си тръгва на дълга разходка в гората и макар вече да не е съвсем безопасно в нашите гори, го препоръчва като единственият добър метод за отпускане и релакс.
Завършваме разговора с предстоящи събития, за които ще готви. “Май месец имам три бала, в три последователни седмици. На двете ще се предлага кешкек, а на другото месо с гарнитура от ориз със зеленчуци.“ И също с огорчението от това, че в Могилица няма хранително заведение, което да предлага местна, традиционна кухня за туристите, въпреки не малкото туристически дестинации и обекти за посещение.
Мойте топ предложения, които трябва да посетите
Ардин Връх
Връх Ком
Варадското Кале
Места за хапване
Механа Аида
Комплекс
Гераница
Дядова Река
Още за традициите
За времето си в Могилица, както и в околността и по цялото поречие на река Арда, по повод женитба, раждане на дете, нечия смърт, се канели близки и далечни роднини, съселяни, познати в напълно домашна обстановка. Менюто е било няколко степенно, както е модерно да се казва днес, и основно включвало фасул чорба, кешкек или месо с лук, ашлия, родопски клин или мекици с бяло сладко, мляко.
По–интересното е, че храната се поднася на специални ниски маси, наречени “софри”, в обща за всички голяма купа с звучното наименование “сахан”, които все още може да разгледате като експонати в местната къща музей “Конаците”. В днешното съвремие обаче по същите поводи плюс завършване на средното образование отново се канят не малко на брой близки и не толкова близки, колеги, познати в пригодени за тази цел помещения.
Менюто вече е сведено до тристепенно и на всеки се сервира в отделна купа или чиния.
Друго важно събитие, в което местния готвач заема главно място, е ежегодния курбан на селото. Тук вече от лека се прехвърляме в тежка категория, най–малко заради внушителното количеството храна и брой хора.
